Д-р Стоян Чомаков

Към края на живота си, в своите автобиографични записки д-р Чомаков споделя, че след като през началото на 1862 г. остава вдовец, той "се оженил" за идеалната булка, която щяла да дари живот на целия народ. Тази "булка", която не е материална, всъщност символизира Църковната борба – кауза, на която Чомаков посвещава най-добрите години от съществуването си. В резултат на тези усилия през 1870 г. се основава отделна българска Църква с името "Екзархия". По този начин българският народ получава признание като милет и придобива определени права за самоуправление в рамките на Османската империя.

Героят ни претендира да бъде баща на българската нация. Как историческата литература възприема тази неговата претенция? Две основни позиции ясно изпъкват в анализите: едната почти напълно подкрепя самооценката му; другата обаче не само отказва да признае ролята му, но и го подлага на остри критики. Така борбите, в които Чомаков активно участва, преминават от реалността към нейното интерпретиране. Самият той обозначава своята позиция като "народна [или национална]", а опонентите си сред сънародниците нарича "руска партия" или просто "русофили". С известни уточнения това деление е приемливо и лесно може да бъде прехвърлено върху историческата перспектива.

Въпреки че най-значимите успехи по въпросите около Църквата са постигнати благодарение на националистически движения, историята често акцентира именно върху русофилските идеи относно него. Причината за това противоречие произтича от ролята na противниците му в последния етап от неговата дейност: първоначално Русия силно се противопоставяше срещу създаването на отделна българска Църква; но под натиска от страна на националисти тя впоследствие става водещ защитник и чрез Санстефанския договор предоставя държавен статус за територията й.