Друга история на най-голямата война Кн.1: Разгарянето на пожара

Моята дълбока и внимателно обмислена история относно Втората световна война се стреми да навлезе в "Третата истина на Ничията земя" между двата фронта, въпреки че там съществува риск от попадане "под кръстосан огън". Ако някому не харесва тази "другост", той има правото да сподели своята версия, която надявам се ще бъде автентична, тъй като в науката само авторът е единствено число, а множеството гледни точки и истории винаги са в множествено. Като човек, преживял предишните назидания, аз няма да заплашвам несъгласните с: "Чети, защото всичко е било точно така!"

По време на Руско-турската война на 10 май 1773 г., генерал Александър Суворов предприема смело форсиране на Дунав и след седмица неговият отряд завладява укрепения град Тутракан. Младият пълководец радостно докладва на командващия: "Слава Богу! Слава Вам! Тутрукай взет!" Обиден от проявеното своеволие и нарушаването на оперативния план, фелдмаршал Пьотр Румянцев Задунайски настоява за строго наказание срещу него от военен съд. Императрица Екатерина II Велика обаче пише кратка резолюция с височайшия си подпис: "Победителя не съди!" По този начин тя формулира една историческа закономерност, която никой не може да оспори. Тя награждава генерал Суворов с орден "Св. Георги" и му осигурява път към бъдещето му като генералисимус.

Победителите не само че остават недосегаеми за съдебното преследване, но също така диктуват Историята по свой собствен начин зад кулисите благодарение на своето привилегировано положение; повечето историци предпочитат удобно да ги следват покорно. Когато става дума за написването на Историята, другият генералисимус Йосип Сталин желае тя да бъде оформена по собствен вкус: "Историята е забравяща дама – това не е страшно; важното е тя да има добри секретари. А ние ще бъдем добри секретари." Така стигаме до концепцията за "Десетте сталински удара", които играят решаваща роля във победния изход на Втората световна война. В същото време лидерът признава със съжаление сред близки свои хора, че оставайки семинарист без диплома: “Какво можем да направим? Не всеки може да стане академик.” /Георги Марков/