Студен ядрен синтез

Петър погледна ръцете си: здрави, силни и червени. Все още не бяха покрити с нито едно кафяво петънце. Завъртя ги пред очите си и се усмихна:
- Виж ти, дори на седемдесет години човек може да стане суетен.
Днешният ден беше неговият рожден ден, а около него отново нямаше никого, който да го посети и поздрави. Липсваше му и Ваня, единствената, която наистина го разбираше. Петър сякаш я видя в огледалото; забеляза белега от шарка на дясната скула и му се стори, че вече започват да пробиват признаци на старост. Неговите връстници отдавна бяха изпълнени с бръчки.
Телефонът иззвъня мелодично и след това прозвуча гласът на Хари - той винаги можеше да го разпознае:
- Сам ли си бе, идиот?
- Не съм - почти нечленоразделно отвърна Петър. - Току-що се разделихме; какво ти трябва?
- Имам предложение за сделка.
- Нямам нужда от пари.
- Лъжеш! Такъв човек няма - всеки жив има нужда от средства.
- Явно искаш просто да затвориш телефона...
- Слушай, това е разговор между приятели.
- И ако не участвам в него, то е само защото сме били потопени в еднаквата кал./.../