Ана Каренина

„Къде съм? Какво правя? Защо?“ Тя искаше да се изправи и да избяга, но нещо огромно и безмилостно я удари в главата и я повлече назад. „Господи, прости ми всичко!“ – произнесе тя, вече неспособна да се бори.

Селянинът мърмореше нещо под носа си докато работеше с желязото. Свещта, с която бе чела книгата пълна с тревоги, измами и страдания, запламтя по-ярко от всякога. Светлината освети всичко около нея, което преди беше потънало в тъмнина; след това треперейки започна да гасне до окончателното угасване.

Тя продължаваше да наблюдава колелата на приближаващия втори вагон. В момента когато средата между колелата достигна нивото ѝ, тя захвърли червената си чантичка и свивайки глава между раменете си се хвърли на ръце под вагона; сякаш веднага щеше да стане. Но в този миг я обзе страх от постъпката ѝ.

„Къде съм? Какво правя? Защо?“ Отново жадуваше за свобода; обаче нечто гигантско й нанесе удар в ума и я притискаше отзад. „Господи, прости ми всичко!“ – извика тя, вече без сили за съпротива.
Селянинът все още мрънкаше докато работеше над метала. А свещта, с която бе четяла изпълнените със загриженост истории затихнала книга светна ярко - осветлявайки всичко онова дето преди е било скрито в тьмната пустота - после потрепери и угасна завинаги.“