Генеалогия на българските канове от Баламбер до Кубрат и Кий - 340-668 г.

В историческите изследвания често се пренебрегва значението на генеалогията на владетелските родове; тя не е проучвана с необходимата точност и задълбоченост. Въпреки това, генеалогията представлява съществена категория от исторически факти, които носят информативна стойност и понякога дори играят ключова роля за разбирането, интерпретацията и обобщаването на по-широки групи факти, оформящи нашите съвременни възприятия за древната история.

Традицията на генеалогичните връзки в контекста на държавността има своите корени още в ранния етап на човешкото общество. Разбира се, данните относно династичните бракове са ни по-добре известни основно от късната бронзова епоха (например Троянската война), желязната епоха, античността и средновековието. През тези периоди войната и бракосъчетанието били тясно свързани – повечето мирни споразумения били затвърдявани чрез бракове между страните.

По-силният владетел обикновено подчинявал по-слабия посредством военни действия или заплахи с конфликт, а понякога предлагал брак с дъщеря или близка родственица. Например Йордан описва как Баламбер – кралят на хуните – взел за жена племенницата на остготския крал Винитарий и след това успял да управлява покореното готско племе благодарение именно на този брак.

От друга страна, силният владетел бил привлекателен за сключване на роднински отношения и получавал предложения за женитба от слабите правители, които искали да осигурят закрила чрез подобна свързаност. Родството между различните владетели влияело както върху тяхното политическо направление навън, така и обратно – стремежът към определена политическа ориентация предполагал желание за установяване на династични връзки. На тази основа се формирали племенните конфедерации в Югоизточна Европа (като Одриското царство) и Азия (при хуни, авари).

Династичните бракове имали значение не само при явна доминация между племената; те функционирали успешно даже при условия близък баланс помежду им - например когато владеещите народи живеели мирно един до друг. Уседналите земеделци притежавали постоянства територии с главен град-полис; добри примери тук са траките пред образуването през VI век пр.Hr. na Odriiskoto obedineniye i elinite pred hegemoniya s voinni saiyzi na Atina i Sparta ili slavanskite plemena v tri obedinenia: veneti antі i slaviini . Сродяването между водачите не водело до господство или васална зависимост; вместо това било начин за поддържане статуквото в териториално-политически план.