Лирика. Антология

Съставил: Борис Христов

За един песимист

Да, той е роб на народа и дълбоко спи, почти мъртво,
в безразличие апатично, в тишина без злоба
на своя обичаен покой:
носи тежки окови и умира смирено,
така че сякаш намира щастието в страданията си.
Да, братко, той е роб.

Но не говори с хули против него, недей да го проклинаеш жестоко,
защото не вижда злото, когато то по-дълбоко
забива нокти в него -
изсмуква последната капка от живителната кръв
в тялото му; всичко дал за това:
защо грешиш?

Знам, ти го обичаш – този вековен невольник,
и с болка го ругаеш заради желанието си като син;
зная твоите мечти...
Растял си до него; делил си твърдия черен залък
с него някога; но кажи ми верни сине,
познаваш ли го истински?

Уви! Ако знаеше тайните съмнения
и сърдечните жалби, както и безкрайните му мъки
на този прегърбен роб,
то би треперел от ужас и нямаше така злобно да кълнеш
или горчиво да оплакваш участта му мрачна,
като пред бащиния гроб.

А той се ядосва на робството в оковите,
усеща дълбочината на неправдите в живота си,
но няма сила да се справи...
Той обвинява лошата съдба за бедствията
си и поглеждайки към небето очаква милост:
слепее сред черната нощ!

Иди при него: светлината всемогъща
на твоите знания - нека осветли непрогледната тъма там.
Погледне ли те – ще скъса оковите тогава
и сам ще открие най-прекият път към честитата бедност.

Пейо Яворов