Грифонът и Химерата. Българската душевност през Възраждането

„Бай Ганьо“ и „Чардафон Великий“ представляват две страни на едно и също явление – символизиращи грифона и химерата, те олицетворяват раздвоението в националното самосъзнание. Въпросът за това кой е истинският носител на новите ценности – народът или изгряващата интелигенция – остава неясен.

Според Алеко, Бай Ганьо е нахален човек, който без никакви задръжки си пробива път в живота. За Захарий Стоянов обаче той е символ на всички обществени добродетели, представител на народния дух и патриотизма. Тези два образа са в постоянна конфронтация... изпълнени с взаимоунищожаваща борба.

Този Чардафон, който се идентифицира с Бай Ганьо, определено не служи на родината и няма намерение да жертва живота си за нея. Да, той притежава жизненост - дори прекалена такава - но всичката му сила е насочена единствено към собственото му благо.

Неговата енергия действително произхожда от времето на Възраждането; Алековият герой участва в Старозагорското въстание. Но това вече принадлежи към миналото. Идеалите са забравени. Бай Ганьо не помни борбите за освобождение и даже не ги предполага повече.

Той живее без минало и отказва да го признае. Цялата му жизненост се трансформира в груб практицизъм: желае да живее добре вместо да умира за България.

Наистина е тревожно когато поставим до една друга: грифонът срещу химерата; „Чардафон Великий“ спрямо „Бай Ганьо“, фейлетоните на Алеко срещу „Записките“. Какво ли не бихме дали тези двамата да проведат директен разговор или открита полемика? Но вместо това те стоят като велики фигури пред общността - символи с огромно значение; напомня ни ритуали от Африка, където племенните събрания почитат както маската на усмивката, така и маската на скръбта.
Владимир Свинтила