Аврамови хроники

Имената, времевите периоди и събитията, описани в книгата, са истински. Не съм променяла нищо от това, което научих по време на пътуването си към завършването на този роман. Той започна през 2006 година. В продължение на почти две години не успях да напиша нищо друго освен историята за Халил и Гюлтен, Нуртен и Мустафа. Страхувах се, че няма да измисля повече. Но всичко се промени. Осем години по-късно най-накрая разказах тази история.

Само чрез приемането можем да продължим напред. Единствените евреи, които познавам и които са били жертви през тези години, са Данка и Ертман Преис. Те живееха близо до нас в родния ми Брацигово и баба ме водеше у тях на гости. Посетила съм Аушвиц и знаех хора- партизани. Възродителният процес между 1984-1985 г., бе пред очите ми; тогава бях десетокласничка с турски съученички от Нова махала. Знаех какво преминават те и колко трудно им е било – стояха сгрупирани около печката в класната стая вместо да седят зад чиновете си; след това спряха да идват на училище вероятно за месец-два. Не помня дали получаваха отсъствия за това време. Ако някога Нигяр, Севгинар или Сюзан прочетат моята книга, нека знаят, че ги помня добре.
Помня също голямото преселение през лятото на 1989 г., когато цели села опустяваха: техните жители заминаваха за Турция само за да се върнат по време на избори.
Написах този роман с убеждението, че хората не принадлежат към различни етноси - ние сме част от една планета; цветът на кожата или имената им нямат значение - всички сме равни като хора."