Синята безкрайност

**Лавракът**

Преди няколко години, в отдалечените заливи на Южното Черноморие, човек можеше да прекара часове в уединение, далеч от шумотевицата на плажовете. В кристалната вода се срещаха спокойни ята риби, които можеха да бъдат преследвани до изнемога; ако нещо лошо се случеше, нямаше кой да извика за помощ. По тези брегове минаваха само любовни двойки или редки самотници – обикновено боледуващи хора и случайни компании момчета.

В един горещ ден през юли, когато въздухът трептеше от маранята над нагретия пясък и морето изглеждаше лениво с избледнелия си светлосин цвят, аз го срещнах… Водата беше прозрачна и топла. Обедният час току-що бе преминал – идеално време за почивка.

Бях убеден, че рибите също бяха намерили укритие под сенките по това време на деня; все пак не желаех да напускам тези незабравими моменти дори без улов. Редуването между плуване и лежане на жаркия пясък беше преживяване без аналог.

След около час в чистите води на залива реших да изляза и се насочих към края на плажа там, където започваха камъните успоредно на прибоя. Там образуващите се плитчини бяха изпълнени със скариди и паникьосани раци.

Неочаквано пред мен забелязах голяма мъртва риба, която спокойно се поклащаше във водата край брега. Главата ѝ почти стърчеше над повърхността докато опашката тежко висяше надолу. Тази огромна риба изглеждаше унило под влиянието на вълните; около нея имаше мехурчета въздух и потънали клони.

"Мърша," помислих си и не сметнах за нужно да взимам харпуна. Приближих се внимателно до нея - отвратително ми беше даже да я докосвам; но тя определено нямаше вид като стара умряла риба – цветът ѝ не показваше никакви признаци за разложение.

“Лаврак е,” осъзнах аз макар никога досега да не съм виждал такъв морски хищник лично – познат ми само от описанията му снимките: “Сигурно е ударена сутринта с бомба.” Помислих си как течението вече я изважда навън към брега... "Може би става за консумация..."

Прострявайки ръка към него с намерение да го хвана и разгледам отблизо той внезапно направи движение! Слабо размърдан след моето докосване той отплува назад колкото метри дистанция позволявахме му оставил ме шокиран.

„Жив е!” промина през ума ми моментално инстинктивно последвах го зад него : „Само е силно уплашен." Предприемайки нов опит върху него установих неговият размер — поне седемдесет сантиметра дебела личност! Страхотно попадение!

Опитах още веднъж но този път лавракът явно усети опасността - махна с опашка прощавайки ми превключвайки обратно дълбокото синьо море . Чувствах сякаш държа спяща мечка , а тя избягала буквално пред носа ми...

Дните след това нямаха мир—прекарвах времето ругайки себе си: "Така ти се пада!"

Зимата настъпи.
Една вечер , когато огънят приятно грееше в камината приготвяйки сладострастния уют , реших проверявам старинен справочник посветен именно на ловене . Превръщайки страниците попадах точно там "...понякога летния жегa лаврак може просто 'да увисне' във водата като корен..."