Шутаранга

- Дядо, къде е твоят шутаранг? Забрави ли го някъде?
- Да, Мончо, забравих го. Остана в детството ми...
- Не трябваше да оставяш шутарангата зад себе си. Трябваше винаги да я носиш с теб, защото знаеш какво става без нея. Сега ще ти отрежат главата, дядо Моньо.
- Знам, моето детство, осъзнавам че това ще се случи. Нека бъде така. Аз вече не съм нужен на никого, както казваше един старец от Дренка. Когато човек сам започне да се чувства ненужен, значи е остарял и му е време да поеме пътя към Рангел Миалко...
Детството ме наблюдава със своите синьоки очи и в тях виждам целия си живот като две чисти морски лагуни.
Колко много пропуснах! Колко добри думи не успях да кажа на другите; колко устни останаха непокоснати; колко прошки не поисках; колко картини можех още да нарисувам...
- Стар глупак! - изрази моято замръзнало детство.
И то има право.