Да бъдем силни поети

Снощи сънувах снега, покрил пресния гроб на един мой приятел – поет. Той беше неугледен, но достоен самотник, който обикаляше улиците на Бургас. Често изскачаше зад ъглите, потопил се в размисли за етимологията на думите и слушайки ехото им сред мъглата на предсократическия смисъл. Вечно очакваше безизразната поезия – нейният глас можеше да бъде чут вечер край солниците и тръстиките, носен от северния вятър.

Понякога го нападали грубо пияните синове на еснафи – той презирал повърхностното веселие и отказвал да носи луксозни дрехи. Наранявали го с ненавист, без да осъзнават че тялото му е само обвивка; духът му оставал непоклатим и свободен.

Някъде високо и светло, във своя честен атеизъм, там където всички ние желаем да стигнем.