Последният ден на един осъден на смърт

Достоевски споделя в своите писма и в романа „Идиот“, че текстът на Юго е "най-истинският и правдив". Това се случва след като той за първи път прочита късия роман „Последният ден на един осъден на смърт“.

Книгата, публикувана само веднъж на български в началото на 20-ти век, шокира читателите при излизането си през 1829 година. Тя представлява манифест срещу жестокостта на смъртното наказание.

Главният герой, отхвърлен от обществото и осъден да умре за извършеното престъпление, всяка сутрин се буди с мисълта, че този ден може да бъде последен. Той прекарва времето си в размисли за живота преди затвора. С напредването на часовете обаче осъзнава безсилието си да промени съдбата си. Пътищата му са предопределени – те водят към гилотината.

В допълнение към основния разказ, книгата включва историята „Клод Гьо“, вдъхновена от реален случай. През 1831 година Клод получава присъда от осем години затвор за кражба и по време на лишаването си от свобода убива един от надзирателите с брадва. От събитията около него Юго черпи вдъхновение за своя разказ, чрез който отправя критика към социалната действителност по онова време.