Лала Боса

В творбите на Деян Енев се усеща лека атмосфера: излизаш в ранно зимно утро, поемаш студения въздух дълбоко и осъзнаваш, че зад ъгъла те очаква черният тромпет на вдъхновяващата човешка история – хванете го и свирете.

Разказите в тази книга наподобяват въгленови рисунки, но също така са като бронзови отливки. Тази комбинация между крехкост и здравина е трудна за постигане – присъства у Хемингуей и можем да я открием днес при Захар Прилепин. За читателите, които предпочитат сложната словесност пред яснотата на таланта, Деян Енев не е идеалният избор. Но за онези, към които той пише – вечни търсачи на отговори – остава въпросът колко още ще „скъсява“ своите кратки разкази без това да повлияе на способността им да ти стискат гърлото? И то до такава степен, че сълзи могат да потекат от очите ти.

Посоката, в която върви Деян Енев ми напомня стихотворението на Иван Пейчев: „О, разбери, че ти си вик превърнат в мълчание.“ От известно време насам неговите разкази представляват именно това – викове преобразувани в тишина.

Златозар Петров