Не си отивам кротък - в търсене на неизгубеното време

Поезията на Валери Вергилов в творбата "Не си отивам кротък" представлява не само преосмислена метафизика на словото, но и език, разделен на основни компоненти. Тя носи овална красота, извлечена от борещата се самотно душа на автора. За мен е скъпа и ми е близка; осъзнавам колко трудно се живее с орисията на клетките в тленното тяло, свързани с времевите сили на душа, дух и инстинкт. Стихотворенията са философски песни - едновременно радостни и тъжни, сътворени със skillfulness. Те притежават мъдрост и дълбочина, звучащи като прииждаща вода с мощния ритъм от думи и рими. Поезията му е разтърсваща! Напомня ми за Уитман, Пенчо Славейков и Елиът - тя споделя общо с тяхната поетична визия. Не прекалявам; просто опитайте да прочетете! Има тридесет и едно стихотворения - толкова са дните през януари или октомври например. Не пропускайте Арчар (разположен край Дунава), Хороскопскарапсодия (за почитателите на хороскопи) или Деня на напразно загиналите (за патетичните)... Всичко това трябва да бъде прочетено, за да видите правотата ми. Непреходността на подобна поезия е очевидна; безпокойството да обичаш до смърт и стремежът към неизгубеното предизвикват възхищение.

Късната книга на Валери ме подтикна да размисля: накъде сме тръгнали ние със северозападната си кръв? Нашият остро върха триъгълник - Арчар, Лом и Ружинци - лежи над брега на Дунава в необичайна формация. Той е вписан в Божията сфера, чийто край остава невидим; централната й точка сякаш присъства навсякъде около нас. Заблуждаваме се сами себе си с мисълта че всичко може да бъде разбираемо; повтаряме се в човешките пътища със заложената потребност да свързваме думи със значения. Вероятно ще намерим начин пак да се завърнем в централното място и след това катастрофално ще изчезнем без спомени по „безсмъртие".

Емил Андреев