Най-сетне край

Темата, която обединява творбите на Петер Турини в тази книга, е човешката самота. Тази самота може да произтича от жестокостта на обществото, което по различни причини изолира индивида, или пък да бъде съзнателно избрана с цел да се намери измамно спокойствие дори и пред лицето на смъртта.

Момчето, търсещо развлечение сред боклуците, изпитва самота; човекът, който не успява да комуникира и спира да говори, е също толкова самотен; момичето дори не осъзнава как убива детето си – то също е само; майката остава пренебрегвана от своя син; слепецът на върха на планината живее в уединение; мъжът наслаждаващ се на стари филми е още един пример за усамотяване; а онзи, който вярва че ще надвие живота – той също страда от самота.

Въпреки това всички тези хора имат нещо общо помежду си. Те жадуват за връзка с другия човек и сами себе си лъжат относно възможността за намирането му. В случай че не загинат в опитите си, те оставят единствено отчаяния вик след себе си - подобно на Тарзан. Техният крясък всъщност представлява вопъл или израз на безсилие.