Кирка и сънищата

Преди много години написах тази приказка, която първоначално носеше различно заглавие. Оттогава не съм имал мир. Причината е, че историята сякаш се пишеше сама; аз просто я следвах и оставях без дъх – така става, когато човек бъде завладян от илюзия. Той може да си счупи краката в опитите си да я настигне, но тя ще го изпревари и ще му се присмее. Този подигравателен смях беше непоносим за мен, а магьосницата Кирка, дъщеря на Хелиос, постоянно ми се явяваше с траурната си пепеляво-сива дреха и с твърдото намерение да не остане само мит докато Одисей е все още тук.

Историята има митологични корени, но всъщност коя не притежава такива? Важно е защо тези персонажи и техните преживявания са значими. Просто казано – те не са толкова далечни във времето колкото изглеждат на пръв поглед; те не са замръзнали в т.нар античност - всяко време има своя Одисей и той е необходим. Що се отнася до боговете – човешките усилия да фиксират времето чрез точни дати могат би ги развлекат; самите те представляват Времето. Сигурен съм обаче, че освен вечността в себе си боговете винаги проявяват множество черти на живота тук и сега. Какво ли щеше Аполон да каже по този въпрос? „Само най-важното“ – вероятно с известна надменност. А Хермес: „Подробностите са ключови - те предизвикват интерес.“

Историята за Одисей и магьосницата Кирка живее свой собствен живот със свои логики; нейният стремеж е непрекъснато да продължава независимо от свободната воля на героите (колкото я имат), защото разбирането за свобода включва приемането на съдбата ти. Разказът резонира както с вечността така и с конкретния момент от времето – именно затова идват вариациите извън митовете които показват, че даже Ананке уважава жизнеността ѝ.

Любов Кронева