Търнър: Структурен разрез

Сградата е нова и днешна, картините в нея са стари и утрешни: това е последният парадокс в следсмъртното битие на Търнър, задгробно отражение на парадоксалния му живот и още по-парадоксалната му личност: приспособленец и бунтар, скъперник и пройдоха, безсрамен подражател и безстрашен обновител, свой собствен двойник, който като Рилке би могъл да си каже: "Ти си вторият в мойта единна самота". И някъде из този водовърт от противоречия, който е и творческото кръвотечение на Търнър, бликва една стихийна живопис, все още неумерена век и половина след като е била сътворена, все още - а може би и завинаги - непостижима и необяснима.
Безброй са критиците, които са се опитвали да се преборят с нея. Даже и аз преди десетина години се престраших и написах цяла книга за Търнър, която черпеше вода от девет кладенци: философски, научни, поетични, семиотични, психоаналитични и какви ли още не. Големи хора ми направиха честта да кажат по някоя добра дума за нея: Роман Якобсон, Клод Леви-Строс, Джулио Карло Арган. Но въпреки това самохвалство, трябва да си призная, че просто не знам как да обясня ясно и недвусмислено каква точто е тази невероятна живопис на Търнър. В дързък унес тя се втурва из пределните простори на живописта, до които четка човешка не се е докосвала. Напразно думите се напрягат да я догонят. Смразени от речникови принуди, скопени от разговорни заблуди, те се задъхват, запъват се, препъват се и най-сетне безпомощно грохват. Погледът побеждава понятието.
Но не всички продавачи на дребно на дребни думи признават, че са безсилни. За да прикрият това безсилие, по-честолюбивите измежду тях прибягват до жилото на иронията. Така, един насила духовит критик пише в 1846 година: "Всичко у Търнър е безформена пустош. Неговите пейзажи са портрети на нищото - и поразително му приличат". Критиката-усойница е била убедена, че отровното й езиче с едно изсъскване ще умътви художника. А ето че днес точно тази жлъч вдъхва нов живот в най-загадъчните картини на Търнър: ироничното попълзновение се превръща в логично откровение.
След задълбочените прозрения на философите Сартр и Хайдегер, днес по-лесно разбираме, че глаголът "да рисуваш" не налага непременно пряко допълнение. Да рисуваш не значи непременно и неизбежно да рисуваш нещо. Да рисуваш значи да рисуваш - и толкова. Така постъпва Търнър - и затова картините му биват заклеймени като "портрети на нищото". Но точно в това нищо е неговото величие.
Кой знае дали това насилствено сгъстено и затова неизбежно съсухрено обяснение е достатъчно убедително. Навярно отново е необходимо да подканим бистрия поглед да помогне на замъглените понятия. Вярвам, че всичко ще се поразясни, ако безоките ми слушатели си припомнят фоновете на някои от последните големи платна на Светлин Русев, излагани в Есенния Салон в Париж. Не става дума за конкретно означени гледки, като "Хълмите" от 1977 г. или "Цъфнало дърво" от 1973 г. Десет години по-късно всички такива предметни указания изчезват. Фонът се превръща в безмерна багрена площ. Тя е онова прословуто "нищо", чиято тайна пръв открива Търнър - открива я и пръв изписва само този простор, който може да е небе, космос, вечност.
И съвременниците на Търнър, и днешни закостенели чувствителности не усещат застрашителното красноречие на тези простори без обитатели и без граници. Дори учените не смогват да се справят с тях и ги наричат "Кълър бегининг" - начало на оцветяване. Но деепричастието "бегининг" неволно придава на това повърхностно описание друг, много по-дълбок смисъл. Така на български "Кълър бегининг" се превежда и с "начеващ цвят": рождество на цвета, което е и рождество на света.
Баграта зазорява. И ако началото й е знамение за безпределното, какъв би могъл да бъде нейният край? Няма ли някой някога да стигне отвъд отвъдното? Това търси Търнър. И не само той. Който има дързостта да се вгледа в осмяното Нищо, той има изглед да зърне засмяното всичко.
Петър Увалиев