По-горе билото, майстори! Сиймор: Запознаване

Много хора на моята възраст и с подобен доход, които пишат спомени за починалите си братя в очарователни полудневници, не се затрудняват да ни информират за дати или местоположения. Липсва им желание за сътрудничество. Решил съм да не позволя това да ми се случи. Днес е четвъртък и отново седя на своя неудобен стол.

Часът е малко след полунощ, а аз вече повече от три часа размишлявам как да представя Сиймор като Атлет и Играч без да подразня тези, които презират спорта. Удивен съм и разочарован от факта, че вероятно ще трябва първо да се извиня. Все пак принадлежах към английската катедра, а двама от колегите ми скоро ще станат модерни поети с утвърден статус; трети пък - литературен критик - е много известна фигура тук по Източното крайбрежие сред специалистите по Мелвил. Тези трима (а те определено са мои големи привърженици) по време на бейзболните мачове тичат към телевизора с бутилка студена бира така видимо, че всички ги забелязват. За жалост камъчето, което хвърлям в тяхната градина няма да предизвика сериозни щети само защото го правя от стъклена къща. Аз самият съм фен на бейзбола още от детството си и вярвам, че в мозъка ми има място подобно на клетка за птици с парчета спортни новини.

Всъщност една причина години наред активно да участвам в радиопрограмата беше способността ми да разказвам интересните моменти около момчетата Уейнър или как Коб краде база през 1921 г., когато бях едва две годишен – тези истории впечатляваха слушателите много силно. Но дали все още приемам всичко твърде лично? Или просто не мога да приема спомените за онези юношески следобеди прекарани зад третата база на "Поло Граундс"? Не мисля така... Може би причината е фактът, че вече навлизам във възрастта над четиридесет години и стареещите писатели трябва постепенно da напуснат арената.

Знам обаче защо се колебая при представянето на Естета като Атлет: имаше един много интелигентен млад човек – Къртис Колфийлд – който работеше с мен и Сиймор в радиото и загина при десант в Тихия океан. Спомням си как веднъж играхме топка в Централния парк и той я хвърли толкова несръчно - почти като момиче! Още помня лицето на Сиймор когато чу смеха ми - звучи сякаш цвилих.

Сиймор харесваше игрите – независимо дали били закрити или открити – бил е невероятно добър или ужасно слаб играч; рядко бе посредствен! Преди няколко години сестра ми Франи каза, че един от най-ранните й спомени e моментът когато лежала като бебе наблюдавайки как Сиймор играе пинг-понг у нас; може би там стаята му беше стара люлка…

Когато аз играех пинг-понг със Сиймор чувствах сякаш губех всякакъв контрол — той блестеше със своето умение без значение кой противник стоеше срещу него; често топките летяха извън масата или попадаха в мрежата… А въпреки това неговото внимание никога не отслабваше — винаги оставаше учуден кога противникът му най-накрая започнеше шумно недоволство относно необходимостта постоянното тъпчене из помещението./.../