Записки по българските въстания

Не спирам да се чудя откъде е произлязла тази божествена дарба у овчарчето Джендо от Медвен. Може ли в продължение на векове робството да е запазило някакъв ген, който упорито е чакал своя момент, за да вдъхнови душата на един мъченик? Независимо дали това е възможно или не, "Записките" са пред нас и ще останат завинаги.

В нашата литература съществуват много по-гладки и стилни произведения, но няма друга книга с толкова български дух като "Записките". Когато ги прелиствах отново, ме обзе тревога как ще бъде приета творбата на Захари Стоянов от съвременния нетърпелив читател, който знае много и чете малко. Дали той ще има смелостта и търпението да прочете целия този епос и най-важното - дали ще успее да се разпознае в него? Вероятно ще му бъде трудно да проумее колко примитивен и дори жесток е бил животът на тези деца и юноши в Балкана и Добруджа. Ако читателят прояви усет, вероятно ще се наложи да потърси значението на многото турски термини в книгата; а ако все пак намери сили въпреки езиковите трудности, може би ще признае богатството на езика на Захари Стоянов спрямо днешната ни ограничена реч.

Захари Стоянов остави след себе си "Записките", за да можем ние – неговите потомци – да изпитваме радост и срам, смях и сълзи над собствената си съдба. Той напусна този свят едва на тридесет осем години; говорят че го убили с отрова. Може би – поради благодарност.

Няма вече Захари Стоянов сред нас; подобни личности сякаш липсват навсякъде около нас. Никой не знае дали такива фигури могат още веднъж да се появят или просто сме останали сами без водачи.