Призрако, стой! Стихове

Сашо пишеше навсякъде – в тетрадки, на салфетки, по сметки и дори върху цигарена кутия. Понякога използваше и парче фазер. Записите му бяха бързи и хаотични; той постоянно задраскваше, изхвърляше листове и започваше отначало. Винаги бе в стремеж да живее, да пише, да пие и да обича…

Стихотворенията на Александър Стоянов (1970–2008), написани в кръчми и болници през 90-те години, вероятно са най-близките до това, което можем да наречем поезия на ъндърграунда. По една или друга причина подобен стил на писане сякаш липсва в Пловдив или е толкова скрито, че минават години преди то да бъде открито.

Тези стихотворения не са записвани на пишеща машина или компютър. Те са написани върху случайни хартийки, салфетки и други подобни материали, които също така случайно попадат в ръцете на автора – точно както самите текстове се раждат спонтанно. Често те били рецитирани пред приятели без подготовка за печат; далеч били от намерението си някога да станат книга. Това е онзи тип поезия, свързан с момента – миговете от живота ни оставят следа само за кратко време.

И сега тези произведения вече могат да бъдат прочетени в сборник – първото им публикуване цели 15 години след смъртта на Сашо и 30 години след тяхното написване благодарение на усилията на семейството му за запазването им а също така подчертаната помощ от негови приятели и колеги от университета като журналиста Спас Кузов.

В тази папка (или файл) няма как тя да възстанови хронологията нa Сашовите творби или пък селектира успешните текстове спрямо неуспешните. Но при четене човек може ясно усети автентичността на поета - неговата лична драма, уникалния му език , раната му , отчаяние и присмех , надежда край клеймото , пречупването срещу вярванията . Тук се сблъскват любовта с отказа , самотата със споделеността…