Рамене и самоти

Поезията на Боряна Богданова е къща, която някой е напуснал. Над покрива є свети немилостиво слънце, а цветята в градината гледат надолу. По стените отвътре има закачени въздишки вместо картини. Но. От ъгъла наднича един възпълничък трепет с алени бузи, прилича на току-що погалено дете. И ти просветва: има някой вкъщи.
Ива Колева

Когато самотите тежат върху раменете ти, а между МЕН и ТИ се простират пропасти от тъжни дъждове, сред които ЛЮБОВТА не може да бъде спасена от удавяне, понеже изтича като живота, ти винаги стоиш на ръба на себе си. И точно там, където се изгубваш безвъзвратно, започва НИЕ. Онези, които вече сме били и същите, които ще съществуваме завинаги в света след нас. Като прах. Или поезия. Смисъл, затворен в скоби, за да бъде опазен. Думи, сглобяващи телата на мислите, с които да се докоснем. Изречения, разпадащи се на атомите, от които сме съставени. Поетиката на Боряна Богданова е смела, защото изписва душата на липсващия човек. Онзи, когото всички носим в себе си.
Ива Спиридонова

Всяко тяло приема преходността в живота си като време за нежност, затишие преди истинско обичане, многоточие от посадени страхове, болест в самотността. Пластовете на сърцето изоставят пулса в чуждите тела. Мимикрия в толкова много вода – слюнки, сълзи, локви, ромон, реки, вълни, море, дъжд… До едно небе. В синевата му само младостта е срещу годините и се стеле, подобно на прах, за да остане завинаги между ехото след „лека нощ“ и първия лъч под ресниците. „Душата свиква по-бавно от тялото“, а любовта посреща всеки неин сезон. Не казва никога сбогом. Стои и чака оттатък.
Симеон Аспарухов