Останка от една горда нощ

В тази книга се приема, че българското отношение към света има теологично обоснована естетическа нееманципираност, свързана с калокагатийния златен фон на византийската естетика. Тази естетика поддържа дълбока геополитическа ориентация и изглежда имунизирана срещу възможни промени в самата себе си.

В седма теза от "За понятието история" Валтер Бенямин описва неизменната тъга на историка и писателя, чийто метод включва „вчувстване в победителя“. Но какво прави този подход тъжен, особено когато противоречи на наблюденията от ежедневния опит и ясните избори за жизнен път? Или може би тъгата тук представлява поредната уловка на разума, който използва чувството за скръб като инструмент? Не показва ли подобно прилагане на меланхолията своеобразно вчувстване в нуждата на победителя да освободи съвестта си от вината за твърде лесната му победа? В крайна сметка човекът, изпитващ тъга, притежава красота и тази идеология на тъгата служи като уязвимо сърце на мрака – отчаяно стремящо се да улови мимолетното сияние на времето през неговите теолого-политически аспекти.