Слово и образ: Български балади

С "Тютюн" ситуацията изглеждаше по-опростена, тъй като информацията за двете издания бе поставена в контексти с идеологическа насоченост, което ясно подчертаваше две различни текстови идентичности. При "Български балади" обаче нещата са по-различни.

Двата тома са разделени от две десетилетия и множество литературни конвенции, а тяхната идентичност – с малки отклонения – вече повече от половин век не предизвиква очакваното безпокойство. Ситуацията е такава, че може да се стигне до заличаване на първата идентичност на изданието. Този текст разглежда Баладите - какво ги определя като текстова същност и Книга; защо те не могат да бъдат ограничени само в рамките на поетичните норми; колко силно влияят визуалните жестове; и защо терминът „стихосбирка“ е недостатъчен спрямо първото издание на „Български балади“, докато второто буди известна тревога. Интерпретациите и реторичните усилия са представени в един спокоен разказ, който ще завърши малко неочаквано. В крайна сметка метатекстът също има право да определи своята идентичност.

Стихосбирката, която породи моето впоследствие интерес към Траянов, носи имената още от заглавието: „Теодор Траянов. Български балади. Със седем рисунки от Сирак Скитник“. Те се комбинират в едно изречение, което амбивалентно премълчава броя на баладите и оставя читателя със съмнения дали държи произведение с добавени рисунки или изображения взаимодействащи с текста. Читателят бързо попада в пространство, където словесното и визуалното формират цялостното послание. Усеща се модерността: през тази епоха луксозните (както ги наричат) издания говорят много повече за семантическа независимост отколкото просто за декоративна функция.

Да започнем анализ именно с подобна амбивалентност би било неправилно за всеки литературоведчески труд; всъщност тя дори е необходима тук. Ние ще я развиваме допълнително въпреки възраженията на някои специалисти по литература и изкуство до момента когато получим една непредвидима перспектива върху текста, който сплита образа със словото във взаимен диалог — включвайки множество други словесни и визуални проявления. В своите палимпсестни взаимодействия те комуникират различно, извикват нови имена и преобразуват обещанието за разговор между две творчески индивидуалности в нещо значимо и неподозирано дълбоко — полилог.

В заключение посочената амбивалентност изглежда почти детска игра пред твърдението, че при “Български балади” Сирак Скитник рисува не само вдъхновен от работите на Траянов но също така черпи впечатления от изложби; това което той създава помни живописта свързана с произведенията на Едгар Алън По както следва сложния път на Родно изкуство чрез Везни до Художника; неговите рисунки оживяват стихотворенията на Людмил Стоянов а освен това пресъздават личния опит около войната. Всички тези теми предстоят да бъдат разгледани напълно — включително пречупването във второто издание на Баладите , чийто причини го правят активно участничество в полилога.
Мирослав Дачев