Като вятър, съшит със земята

Времето крие удивителни истории, сред които преобладават разкази за жени. Илария Тути ни представя забележителния и епичен подвиг на две от тях.

Лондон, септември 1914 г.

„Ръцете ми никога не треперят. Аз съм хирург, но жените нямат право да извършват операции. Най-малко аз: майка без съпруг, с италиански корени, която плаща цената за нерешителността на родината си в тази война, взимаща живота на много хора.

Когато една вечер получих неочаквано посещение, осъзнах, че отговорността ми надхвърля само мен самата. Съдбата на дъщеря ми и мечтите на многото други жени зависят от моето решение. Флора и Луиза са лекари и именно те притежават смелостта и креативността да реализират стремежа за равноправие отвъд всички бариери.

Поканата им към мен представлява заклинание – подобно на всяко заклинание то носи своята тъмнина. Да се присъединя към тях с цел откритие на първата военна болница в Париж под управлението единствено на жени е както лудост, така и необходимо начинание. За нас самите; за тези които обичаме; за онова което сме призовани да бъдем. Това е истинска революция в моя живот - а всяка революция неизменно идва със своето предателство.

В Париж, далеч от малкото си момиче и често срещана недоверчивост от страна на войниците, които лекувам, пак поглеждам ръцете си. Те не треперят; но вътрешно чувствам бурята.“

„Като вятър съшит със земята“ разказва забравена история за първите жени хирурзи - пионери задължени да се изправят срещу ограниченията по време когато им било забранено да работят в операционната зала; те решават да основат военна болница във Франция напълно управлявана от себе си. Но това е също така историята на пациентките им – загубили надежда при входа в този женски свят намират възможност за нов старт и изкупление.

„Илария Тути е талантлив разказвач; тя изгражда скулптурни образци и рисува картини върху най-дълбоките аспекти от човешката душа.“ - Corriere della Sera