Инок Ардън

Така, с камбанен звън се венчали,
с щастлив звук от камбани. Но в сърцето
на Ани нямало такъв звън. Сякаш около нея
стъпки ехо се носели – откъде ли?
И сякаш някой й шепнел нещо
неразбираемо. Тя не желаела да бъде сама вкъщи,
нито пък обичала да излиза сама.
Или пък прекарала целия ден в ждрелото, втренчена
в морето като корабокрушенец,
жадуващ за платно. Дните минавали –
без платно и без дявол, само този изгрев със стрелите
от пурпур между папрати и палми,
и скалистите склонове – искрящ отблясък
на изток по водата и отражение
по неговия остров, а след това
отражение пак по водите на запад;
после идват големите звезди,
закръглени на небесния свод, океанът
с дълбочинния си рев и отново стрелите
на изгрева, но никакво платно!
Един ден той чул през ушите си звона,
макар че бил далеч; усетил как бият енорийските камбани
и без да разбира защо, внезапно трепнал,
скочил мигновено при вида на омразния остров.
Ако не чувал Онзи, който навсякъде присъства тъй явно,
че никоя душа пожелаваща общуване с Него
никога самостоятелно няма да остави -
може би от самота щял би да загине.