Отец Константин се бори с дявола

Първоначално възнамерявах да нарека текста си „За Мира Папо и нейните забавни разкази”, но след размисъл реших, че терминът „забавен” носи много различни нюанси. Често той може да означава и „несериозен” или дори „жалък”. Ние, българите, сякаш се страхуваме от смеха; имаме усещането, че той би могъл да ни изложи или дискредитира. Обикновено предпочитаме да прикриваме истинските си чувства зад мрачната фасада на сериозност – така избегнуваме вниманието. Страхувайки се някой да не види усмивката ни и да заключи, че сме отпуснали контрола над себе си, ние винаги трябва да изглеждаме стегнати. За щастие обаче сме в по-добра позиция в сравнение с други народности като швейцарците например, където е било почти недопустимо човек да се смее.

Затова колебливо избягвах думата „смешни”, заради опасността тя да бъде интерпретирана като повърхностна. Освен това осъзнах, че тези истории на Мира всъщност не са просто смешни. В тях има смях – мил и невинен, понякога даже с нотка на игривост; един слънчев и добродушен хумор. Но вместо "смешни", намерих по-подходяща дума: те са сърдечни. Сърдечните разкази на Мира навлизат дълбоко в живота на обикновени хора - попадии и клисарки с властно излъчване.

Тези произведения не притежават онзи остър сарказъм или злоба, които често срещаме напоследък сред комедийните предавания и сериали; затова за някои читатели историите могат да изглеждат “не чак толкова смешни”. Подобно на пиене на чист спирт няма как добре познатият вкус на деликатно вино να бъде оценен при наличието на грубостта около нас – нашата чувствителност е притъпена от цинизма.

В творчеството на Мира липсват груби подмятания; там присъства човещина! Кой обръща внимание върху искрените чувства у скромните хора? Това прави именно Мира Папо! Тя го представя с такава доброта и симпатия, че ти идва желание веднага да потопиш погледа си сред героите ѝ. Поздравления за проявената човечност!