Българската освободителна кауза през горнилото на Източния въпрос

През продължителния период на османското господство, българският народ проявява упорита съпротива срещу завоевателите. Известни са множество въстания и бунтове, които имат локален характер и често избухват спонтанно, без предварителна подготовка или организация. Възможностите за съпротива както на българите, така и на другите балкански народи са силно ограничени, което не им позволява да се противопоставят ефективно на нашествениците. Поради това те насочват погледа си към възможната външна помощ. Първоначално надеждите им са насочени към Австрия, но от началото на XVII век основното внимание е към Русия. Руските владетели умишлено поддържат тези очаквания. Още през XVI век цар Иван Грозни открито заявява своето намерение да освободи балканските източноправославни християни от османската власт, като уверява в стремежа си да върне Цариград под християнска власт. На тази база започва да циркулира известната легенда за Дядо Иван. Подобен курс в руската политика става още по-явен при Петър I и Екатерина Велика, които значително увеличават военната мощ на Русия и засилват натиска над Османската империя още повече.